Родената през 1910 г. Люба Кутинчева, е първата българска пътешественичка, пътувала едно десетилетие (1929-1938) из страните на Магреба, Близкия и Далечния Изток до остров Сахалин и Япония. Тя е оставила безценно наследство с фотоси и споменина от своите странствания, които са представени в изложбата "Мисия пътешественик – Люба Кутинчева (1910 – 1998)”, достъпна за посетители от 21 май 2016 г. до 30 юни 2016 г. в зала "Архиви” на ул. "Московска” № 5 (Държавна агенция "Архиви").
Събитието е част от инициативата "Европейска нощ на музеите”.

Изложбата, видяна от ВсеСтранници, проследява пътя на тази почти неизвестна на широката общественост българска пътешественичка. 

Люба Кутинчева е родена в град Велико Търново на 15 май 1910 г. Произхожда от семейство на интелектуалци. Майка й е племенница на легендарния капитан Райчо Николов.
През 1912 г. заедно с родителите си Л. Кутинчева се преселва да живее в град Силистра. След 1913 г. градът, като част от Южна Добруджа, попада под румънска власт. Средното си образование Люба получава във френски колеж в Букурещ. 

Още като ученичка, заедно с баща си, Кутинчева участва в Добруджанската революционна организация „Свободна Добруджа“. За своята активна дейност срещу асимилацията на българите тя е преследвана от румънските власти и е принудена да избяга в България. По-късно тя отива в Турция, където в големите градове на страната изнася сказки за България, за нашата литература, поезия, нрави, обичаи, за положението на Добруджа под румънска власт. Сказките са били масово посещавани. Спечелените пари от тях й позволяват да започне своята мисия като пътешественик. 

И така, по силата на създалите се обстоятелства, в периода 1929 – 1938 г., с малки прекъсвания, Люба Кутинчева става първата българска пътешественичка. Тя пропътува целия Близък и Далечен Изток и Северна Африка, стига до Южен Сахалин и Мадагаскар. В продължение на около десет години тя се запознава с нравите и обичаите на: Сирия, Палестина, Трансйордания (дн. Йордания), Египет, Абисиния (Етиопия и Еритрея), Судан, Саудитска Арабия, Ирак, Персия (Иран), Афганистан, Оман, Маскат, Индия, Бирма, о-вите Цейлон, Ценобе, Борнео, Суматра, Филипините, Формоза (Тайван), Сиам (Тайланд), Китай, Япония, Южен Сахалин, Алжир, Испанско Мароко, Тунис, Либия и много други страни от Азия и Африка, представляващи интерес за нея “със своята тайнственост и мистика, страни с големи богатства, но и с неописуема мизерия и глад, социално различие, религиозен фанатизъм, колониален гнет, експлоатация и борба за освобождение от колониално господство.” 

Люба Кутинчева свободно владее френски, румънски, турски и руски езици, а при пътуванията си научава арабски език и есперанто. 
В посетените страни тя се издържа чрез изнасяне на сказки за България, за която в повечето страни дори не са чували. По време на пътуванията си тя винаги е с български трикольор на шапката си. 
В малките градове и селища, където не е могла да изнася сказки, работи физически труд като бране на банани, смокини, лимони, портокали, дафинови листа, бахар, черен пипер, какао и др. Със спечелените пари продължава своето пътешествие.
При пътешествията си проявява голям интерес към положението на жените в различните страни, нерадостното им робско състояние, в което са били поставяни. Правата на жените и равноправието им във всички области е тема, която вълнува Кутинчева още от ученически години. С голяма упоритост и смелост тя успява да прекрачи недостъпните за чуждоверки хареми и да се запознае с живота в тях. 

Люба Кутинчева се представя за първата българка, посетила Япония, Барода, Бирма, Сиам, Индокитай, Борнео, Суматра, Цейлон, Формоза (Тайван), Южен Сахалин, Оман, Маскат, Тунис, Триполи, Мадагаскар и др. Тя твърди, че е първата българка, която е преминала пеш джунглите от Мадрас до Банкок и първата жена европейка, посетила Мека, Медина, Саудитска Арабия, Йемен, Оман, Маскат. Дори днес, у съвременниците ни, предизвиква учудване тази млада жена, която в началото на ХХ в. пътува с всички възможни превозни средства – кораби, влакове, коли, каруци, камили, коне или просто пеш, приемана е от царски особи, отсядала е в обикновени домове, навсякъде предизвиквайки респект към своята личност със съзнанието си за национално достойнство.

По време на пътешествието си Л. Кутинчева се среща с владетели, духовници, политици, учени и видни общественици, сред които: емира на Трансйордания – Абд Аллах ибн Хусайн, краля на Ирак – Файсал ибн Хусайн, султана на Маскат и Оман – Теймур ибн Файсал ибн Турки, махараджата на Барода – Саяджирао Гаеквад III, министъра на отбраната на Ирак – Нури Саид, митрополита на Птолемаида, владиката на арменците в Иран – архиепископ Месроб, Махатма Ганди и много други.

През 1935 г. Люба Кутинчева заминава за Франция. В Париж тя продължава образованието си като следва журналистика и френска филология. След вземане на изпитите за първите две години започва да следва задочно. Едногодишния стаж взима предварително като кореспондент на в. „Le matin“ и фоторепортер на в. „La femme“, след което започва своето пътешествие из Испания, Испанско Мароко и Южна Африка. В началото на 1939 г. се връща във Франция, където завършва висшето си образование. След десетгодишно отсъствие се прибира в България с разбито здраве.

В родината си Кутинчева не се задоволява само с издаването на спомените си от преживяното. Тя започва да обикаля читалища, училища, военни гарнизони и да изнася сказки за видяните от нея далечни страни. Много пъти нейните сказки са забранявани, но борбеният дух на пътешественик й помага да ги възобнови.
Самата тя разказва за пътешествията си: “В продължение на няколко години аз можах да пропътувам ония далечни страни, към които се стремях, но вече не на крилете на богатата ми фантазия, а в действителност, в най-груба действителност – с риск на живота ми, с много опасни приключения, неизброими мъки, страдания и... много сълзи. И през един трънлив и каменист път, в който преобладаваха душевните и физически страдания, пропътувах целия далечен Изток и се запознах с приказния живот на Сирия, Палестиня, Трансиордания, Египет, Ирак, Персия, Авганистан, Белуджистан, Маскат, Оман, Индия, Бирмания, Сиам, островите: Цейлон, Борнео, Суматра, Целебес, Формоза; Китай, Япония и много още покрити с таинственост и мистика крайща на Далечния Изток. Наред с изучаването на тези страни, живота, нравите и обичаите на населяващите ги народи, както и с някои особености, граничащи с приказността, поради надхвърляне границите на възможността за нашия материк и условията на живот у нас, сблъсках се с най-суровата действителност на живота и можах да видя колко и какви видове отрицателни човешки прояви има на този свят и до где може да отиде човешката злоба, алчност, завист и проява на най-низки страсти”. 

На следващите поколения тя остава своя пътепис „Япония – лични впечатления, наблюдения и проучвания“, издаден в Стара Загора през 1942 г. В над 30-те кратки раздела на книгата се е опитала да обхване Страната на изгряващото слънце в цялото й многообразие - за географията и населението на Япония, за климата, растителността и животинското многообразие, климата, индустрията, религията, войската, градовете, държавното управление, бита, поминъка... баните... театъра, брака и т.н.
В повествованието тя не поставя себе си в центъра, а улавя изживяванията на останалите хора и също ги запечатва по редовете: “...над парахода се понесе страшен вой. Ураганът се беше разразил над океана с стихийна сила. Водата взе да клокочи, като че ли вреше над някакъв силен огън, издигнаха се грамадни вълни, които поеха парахода, подмятаха го на вси страни и му нанасяха удари, като че ли хиляди гигантски чукове го разбиваха...Писъците на жените и децата се смесваха с адския вой на водната стихия и страхотното пращене на огъващия се параход...Успях да си подам главата на палубата, почти пълзешком, като здраво се държах за една желязна халка. Вън картината беше страшна – истински ад. Океанът вреше. Грамадни вълни от по 10-15 метра височина, грабваха парахода и го издигаха на върха си, след което бързо го спущаха долу в бездната, образувана в основата им. Вълните заливаха парахода и отвличаха всичко, което бе свободно, или слабо привързано...Страшният вой на бурята, прорязван всяка минута от писъците на сирените, караше да настръхват косите от ужас. Като че ли беше настъпил края на света. Обзело ме беше едно безразличие, с което възприемах всичко, което ставаше около мен. В такъв момент човешката мисъл работи с фантастична бързина. Струваше ми се, че всичко е свършено вече. Спомних си много картини от моето минало, разбрах, че никога няма да стигна на спасителния бряг и се простих мислено с всичко, очаквайки всеки момент смъртта”. 

Люба Кутинчева завършва изпълнения си с много мистика и приключения жизнен път на 20 септември 1998 г. в София.

Документите на Люба Кутинчева се съхраняват във фонд 1328К в Държавна агенция "Архиви". Тя лично ги предава в архива през 1968 – 1969 г., като сама описва всички материали. 

За изготвяне на текстовете към снимките, включени в изложбата, са използвани автентичните описания на Люба Кутинчева. 

Съставител на експозицията е известния фотограф Иво Хаджимишев. Над проекта работят и Снежана Петкова, Димитър Стоименов, Данаил Алексиев.