Хан “Хаджи Николи" е една от емблематичните и сантиментално обвързани сгради в град Велико Търново, като част от монументалната обществена архитектура от късния период на българското Възраждане. Намира се на около 50м след паметника на Стефан Стамболов, в началото на Самоводската чаршия.
Ханът е построен през 1858–1862г. от майстор Колю Фичето за богатия търновски търговец Никола Минчев (хаджи Николи х. Димов Минчоолу) и е единственият оцелял през годините от всичките ханове, построени в града, които към 1877г. са били около 70. Обявен за народна старина и архитектурен паметник на културата от национално значение.

Сградата на Хан “Хаджи Николи" е част от плътен градски силует, разположена на стръмен терен с малка дълбочина. Решена е пространствено със стъпаловидно оформени обеми, ажурни фасади с характерни архитектурни мотиви, конкавни профили на корнизите, парапетите и каменния им цокъл, елиптична линия на сводовете и арките. Тесеният издължен двор е огражден от три страни: от североизток – двуетажно крило с приземие; от югоизток – едноетажно крило с приземие; от югозапад – приземно ниво с магазини към улицата и проход към двора. Планът на сградата е от самостоятелни помещения по етажите, които през годините са били складове за стока и работилници. На първо ниво към улицата има дюкяни, които се ползват по предназначение и до днес. Конструкцията е масивен градеж от тухли, камък и желязо. Стените са носещи, изградени от ломен и грубо обработен камък, а етажните плочи са уникални масивни тухлени засводявания. При коридорите с колонади, хоризонталните сили се поемат от железни обтегачи с квадратно сечение.
В каменните стаи изтъкнатият търговец хаджи Николи складирал манифактурни стоки, внасяни от Западна Европа и от Близкия Изток, както и произведения на търновските майстори чохаджии, куюмджии, бакърджии и др.
Предните дюкяни на хана на хаджи Николи били заети от дръндарин, бакалин, куюмджия, кафеджия и шекерджия. До 30-те години на XX век срещу хана в дъсчени бараки, боядисани в червено, табаците, цървулджиите и опинчарите от Асенова махала продавли стоката си - камшици, седла, цървули, кундури, всичко, правено от кожа.

Обикновено майсторите-занаятчии от един и същ бранш отваряли своите дюкяни или ханове на определени места в града и по такъв начин оформяли своеобразни центрове, улици и чаршии. По-голяма част от занаятчиите работели в хановете, които получавали името си според съответния занаят и еснафа, който работел в него: абаджийски, терзийски, кожухарски, или от името на собственика си, а понякога и от името на търговските пътници, които отсядали в него. Освен за нощуване те служели още и за работилници, складове за суровина, материали, готова занаятчийска стока.
По-известни от тях били: Стамболовият, Хаджи Давидовият, ханът на Йоноолу, ханът на Великоолу, Батак хан, Текирзалийският хан, ханът на Хаджи Николи, Дряновският хан, ханът на Пановчето, Върбановият хан, ханът на Бяла Бона, Абаджийският хан, Кожухарският хан, Чифутският хан, Арнаутският хан и др. Към някои от тях имало и гостилници. В някои от хановете работели по няколко еснафа. Така например в Бешкатлията хан, който бил на 5 етажа, работели абаджии, кожухари и чохаджии, в Текирдаалийския хан работели абаджии, кожухари и тенекеджии.
Подробно описание на търновски хан срещаме у Константин Иречек: “Най-добрият хан е този, в който преди четвърт столетие е отседнал Барт. Той е прилепен към склоновете на скалата. Към улицата е обърната механата с няколко дюкяна. Вътре, на тесен двор, отсядат колите... Зад двора се намират простички дървени стаички за пътници, сиромашко легло, но без гадове, крива маса, на която се намира просто селско огледалце, тенекиен свещник, зелено ракиено шише за вода, полуразбит стол, бакърен леген и кука за окачване на дрехи.”
Почти всеки хан имал и кафене. По-известни били кафенетата на Дряновския хан и на Кръстьо Момчев. Последното било на два етажа - в долния имало терзийски манифактурен магазин, зад него мазе, а на горния кафене. По-късно в него били устройвани концерти от чешки и италиански музиканти. То било известно в града и с това, че там се коментирали всички новини и оттогава е останала популярната приказка: “Ново-вету, на Момчуолу в кафенето.”

До сега Хан “Хаджи Николи" е претърпял няколко промени. През 1929г. е засегнато югозападното крило, за да се прокара улица с габарит по плана от 1907г. и да се построи старата поща. Демонтираните каменни колони са били апликирани към стената на магазините. Изграден бил каменен надзид с елиптични слепи арки и дървена стряха, а магазините били приспособени за гаражи. В някои от помещенията сводовете са били закрити, а на подовете било поставено дюшеме предвид използването им за бекярски жилища. През 1967-69г. е направена частична реставрация от архитект Стефан Пенков. До 1987г. ханът е отворен за посетители като музейна експозиция на Регионален исторически музей, след което е предоставен на Националния музей на архитектурата, а дюкяните на Архитектурно- етнографски комплекс „Самоводска чаршия”. През 1992г. е реституиран и предаден на наследниците на Хаджи Никола Минчев.

През 2006г. внукът на хаджи Николи, д-р Васил Николиев продава сградата и новият собственик, офицер от американската армия Едмънд Бек, започва реставрацията и съвременната му адаптация. Преди възстановяването в основната сграда липсват части от мазилките, има критични пукнатини по сводовете и дупки в стените, липсват олуци и водосточни тръби, каменните колони са ерозирали и някои имат конструктивни пукнатини, по корнизите и каменната настилка има ерозия, дворът е изоставен. Комплексът е силно наводнен откъм северната страна, изградена върху скала. Покривът е негоден. При възстановяването на хана автентичната фасада и обем са изцяло запазени и съхранени. Създадени са обслужващи помещения и кухня в съседна сграда, след като е направен пробив в общата стена. В същата сграда е разположена инсталация за отопление, вентилация и климатизация. Изцяло е подменена покривната конструкция, като за препокриване са използвани автентични старобългарски керемиди. Колоните са консервирани, арките - конструктивно укрепени. В интериора са използвани естествени материали – дъбов паркет, италианска подова керамика, дървена дограма, врати и мебели от масивно дърво.     След реставрацията, Хан "Хаджи Николи" е отворен за нов живот и посреща всички свои посетители като своеобразен културен център и комплекс от кафене, ресторант, вино бар, лятна градина и изложбени зали с музейни експозиции и картинна галерия.
През 2010г. Хан „Хаджи Николи" печели специалната награда на журито в националния конкурс "Сграда на годината" за инвестиция в опазване на културно-историческото наследство и "Наградата на публиката".

Хаджи Николи х.Димов е роден през 1826г. в богат търновски търговски род. Баща му хаджи Димо търгува с кожухарска стока. Неговата сестра Анастасия х.Димова става съпруга на видния търговец Павли х.Иванов. от брака се ражда Димитър х.Павли Иванов, основател на търновското Народно читалище "Надежда".
Благодарение на своя заможен баща, малкият Никола успява да получи солидно за времето си образование. Един от неговите преподаватели е поп Евтим, който е върл противник на гърците и успява да насади своята омраза към гръцките владици у младежа. Младият Никола отделя много време за борба срещу гръцките владици.
Хаджи Николи наследява занаята на своя баща- занимава се с търговия на кожи. Голямото търсене на кожи по онова време и успешно сключените сделки го превръщат в един от най-богатите търновски търговци и влиятелни хора в града. Поради тази причина му е дадена титлата „капу-некия”. Ползвал се с влияние и пред турските власти.
Семейството и ненависта към гръцките духовници мотивират хаджи Николи да застане начело на борбата срещу търновския владика Неофит Византиос. Богатството, извоюваният авторитет и дълбоко загнездения в душата патриотизъм, му дават нужния кураж и сила да започне една такава явна битка в името на българската духовност и черковна независимост.

За ревността на родолюбеца хаджи Николи красноречиво говори следният факт: веднъж в търговската му кантора в Търново го посетил секретарят на Митрополията Мегавулис. С него хаджи Николи провежда разговор за българските училища и за гръцките владици. Спорът се разгорещил и завършил с побой над гърка, след което хаджи Николи отворил касата си, пълна със злато, и се заклел, че всичко ще даде, но гръцки владици в Търново няма да има.

През 1846г. се жени за дъщерята на Хаджи Минчо Хаджи Цачев, а след неговата смърт през 1855г. наследява цялото му имущество. Опасявайки се от преследване и поради конфликти гръцкия митрополит Неофит от Търново, заради борбата му срещу погърчването, през 1853г. заминава със семейството си за Цариград, където пребивава 23 години.
Там през 1857г. той създава нова търговска фирма заедно с русенеца Костаки Маринович и шуменеца Петър Николаев. Като зет на Хаджи Минчо Хаджи Цачев, със свои и негови капитали и в съдружие със своите другари, Хаджи Николи отваря шест търговски кантори в Търново, Русе, Букурещ, Виена, Одеса и Цариград.
Въпреки сполетелите го нещастия (за кратко време почиват последователно първата му жена и шестте му деца), Хаджи Николи не спира нито търговията, нито участието си в църковно-народната борба.
Взема участие във Вселенския събор, който се състоял на 20.12.1857г. Съборът не приел исканията на българите, а нашите представители отказват да подпишат протокола. Между декември 1858г. и февруари 1860г. Николи Минчоолу е един от тримата българи, допуснати до Вселенския събор в Цариград - заедно с Петко Р. Славейков и Георгаки Стефанович Чалоглу.
През 1860 г. хаджи Николи получава ново пълномощно от търновци. Използвал своето влияние пред турските управници, той се явява пред Високата порта, за да иска помощ в борбата срещу гръцките владици.

През 1865г. умира от холера и втората му жена, но двете им деца доживяват Освобождението.
Трети брак х. Николи сключва в зряла възраст. През 1874г. взема за съпруга Катинка, дъщеря на търновеца Янко Минчов Беленски. Имат две деца - дъщеря Маргарита, по мъж Хараламбиева и син, бъдещият д-р Иван Николиев.

Хаджи Николи остава верен на  клетвата си- борбата срещу гърчеенето го издига като един от най-активните дейци за църковна независимост. В борбата, за чийто успешен изход е похарчил повече от 500 000 златни лв. собствен капитал, той изгубва и почти цялото си състояние и имущество, но оставя името си чисто. През 1879г. се завръща в България в тежко материално състояние и завършва земния си път в бедност на 03.09.1892г.
Погребан е пред входа на храм „Св.Св. Константин и Елена”, където и до днес странниците могат да почетат гроба му.

Източник: Иван Радев, "История на Велико Търново XVIII - XIX век"