Когато се озовеш в село Дичин и погледнеш на юг, ако е зима, взорът ти се блъсва в ледената грамада на изникналата изпод земята великанска гръд на Стара планина и мигом те задържа зад потния прозорец. Лято ли е- зеленият планински чадър те мами към себе си или ти препраща хладен повей. А зад гърба ти вълните на Дунавската хълмиста равнина, унесени в обреден танц, укротяват предишните възприятия и те карат да се чувстваш спокоен, уравновесен и вечен като тукашната земя, скътала в пазвите си таен спомен за отминали времена.
Чаровно място са избрали тукашните хора за живеене. Природата съпътства духа им. И те са в нея. Сраснали са се в едно.
Село Дичин заема най- северозападната част на община  Велико Търново. Разположено е на левия бряг на река Росица, на 3 км северно от жп линията София- Горна Оряховица, където е и жп гара Русаля- Дичин. Общинският център Велико Търново е на 28 км югоизточно, а най-близкият град е Павликени – на 16 км.
С безспорно най-голямо хидрологично значение е река Росица. Тя е най- големият ляв приток на река Янтра. Влива се при село Крушето. Извира от местността Червена локва на 1300 метра от връх Бухала в Троянско- Калоферския район на Стара планина. Нейната дължина е 163,3 км. Населена е с няколко вида риба: мрена, скобар, каракуда, речен кефал, шаран, уклейка, сом, щука, бял амур и др. Използва се за напояване и риболов. С голямо разнообразие се отличава фауната. От едрите животни се срещат сърна, язовец, лисица, вълк и заек. Птиците имат най- много представители от враните, горските зидарки, въртошийките. Влечугите се представят от усойницата, смока- мишелов и слепока.. След земноводните са пъстрият дъждовник и алпийският тритон. От безгръбначните най- честа е срещата с карпатската и северната пеперуда, паяците и бръмбарите.

Село Дичин брои около 325 къщи и други 315 сгради. Три главни улици, прорязващи го от север на юг, чак до брега на реката, делят селото на три махали. Те представляват и естествен отток на поройните дъждовни води, идващи от баира.

Между Дичин и Лесичери, южно от река Росица, е минавал водопровод. По него течала водата за Никополис ад Иструм, уловена от изворите й в Мусинската пещера. Каналът минавал през акведукт, прехвърлящ я през река Росица, точно на границата със село Лесичери. Допреди двадесетина години на южния бряг на реката развалините на акведукта все още ги е имало. Зидовете, градени от едри каменни блокове, не устояли след толкова време на разрушителното действие на прииждащата река, събаряли се, водата ги отвлякла, затрупала ги с тиня и чакъл, а времето, надхвърлящо хиляда и осемстотин години, разстлало пелената на забравата. Мястото, където е бил акведуктът, е известно с наименованието Раклите. Прекрачил реката, акведуктът опирал в отсрещния висок бряг. После каналът завивал на изток.  Минавал под селскостопанския двор при Урдалите, по на изток при Герганите и на урвата източно от техния двор. Оттам на изток пресича цялото село на различна дълбочина. Водопроводът е широк 60 см и дълбок 80 см. Граден е от камък, тънки тухли и хоросан. Някои механизатори при обработка на земята изоравали глинени тръби, по които минавала водата за главния водопровод. В селото от уста на уста се предава историята за  римския водопровод и акведукт.

Сред най- старите поминъци на населението е земеделието. Познати са няколко вида обработваеми култури. Те са жито, ечемик, боб, коноп, памук, картофи, домати, зеле, пипер, фъстъци, захарно и кръмно цвекло, метли, тръстика, дини. Особено популярно било овцевъдството и  скотовъдството. В Дичин се отглеждали коне, волове, крави, биволи, свине. Лозарството и винарството се развивали редом с другите земеделски занаяти. С градинарство се задоволявали  потребностите на домакинството.
В материалния бит на населението присъстват редица произведения на традиционните народни занаяти. Тукашните хора практикували строителство, дървообработване, коларо-железарство, бъчварство, кожухарство, грънчарство, тъкачество. Животните искали услугите на ковачите, които освен подковите изработвали и селскостопански сечива като мотики, лемежи, вили и други.
Седянката, белянката и тлъката били сред най- популярните обичаи на тукашните хора, неприкрепени към определени дати и празници. Седянката се организирала вечер. Всяка участничка си носела стол, хурка, вретено. Нареждали се в кръг, предели, разговаряли, шегували се, пеели. Седянките бивали по махали. Ергените посещавали една или друга седянка. Онзи, който имал изгора, отивал направо при нея, а тя от своя страна му отстъпвала столчето си.
Белянката е свързана с избелването на изтъканите през зимата платове. Ставала по жътварско време. Момите изпирали платното в реката и го сушели върху тревата на слънцето. Прането се правело неколкократно в продължение на 5, 6 дена. По повод и без повод оттук често минавали ергените.
Тлъката е най- директната форма на колективна взаимопомощ. Помагало се за беленето на царевицата, стъргане на метлян клас или пригласяване на момински чеиз. Когато се белела царевицата, гостите се черпели с варена царевица или печена тиква. Не минавало без песни, игри и шеги. Традиционният народен календар е познат и битува в Дичин. Най-популярните празници се отбелязвали тържествено от дичинци- Коледа, Нова година (Сурваки), Силвестри, Зарезан, Ладуване, Лазаруване, Семейни обичаи. Най- големият празник за селото е сборът.

И за да допълним представата за всекидневието на българина от село Дичин ще споменем,  че и той както всички свои съвременници вярвал в суеверия, магии и пророкувания. Едновременно със свръхестествените форми на противодействие се използвали и чисто практически действия като народната медицина, основана на фитотерапията и балнеолечението. Обичаите, вярванията и поверията се основавали главно на християнската религиозна митология.
Празничната система е наситена с множество празници, като всички те в основата си представляват причинно- следствен произход от конкретна трудова, социално- битова и общокултурна връзка.

В селото са заселени и няколко английски семейства, които обожават красотата на българската природа, спокойният уют и топлия климат.
Дичинският говор носи общите белези на търновския диалект. В него се откриват строежи, съчетания и отделни думи, които го отличават и са строго специфични за него. Общото езиково явление е редуцирането на гласни и съгласни звуци. Езикът притежава стари български думи и турцизми. Такива са антерия (риза), армаган (подарък), бахча (зеленчукова градина), дуламач (вита баница със сирене), калеври (обувки с гьонова подметка), камфузи (засрамване), пищник (стая за готвене с камина, кухня), синия (софра) и др.
За да подсилят стойността на речта си при предаване на трагична случка, жените употребяват думата „Боже” или Божке ле”. При учудване и възхищение се чува „Мале”.
Мъжете от своя страна придавали сила на речта си посредством псувнята. Най- често това ставало на нивата, в кръчмата и при по- тежки семейни разговори.

В село Дичин може да посетите Читалище "Зора-1873", Етнографския музей, паметника на Братован Илиев, храм "Света Параскева", Божановската чешма.

В селото отвори врати "Клуб на пенсионера и инвалида". Той предоставя място за контакти на възрастните хора от селото. Клубът води активна дейност- организира екскурзии, срещи, беседи, партии шах. Незабравими остават рождените дни на членовете на клуба, отпразнувани с много веселие, песни и танци.

В момента се изгражда нов паметник в памет на загиналите герои от село Дичин.